Покана

На 4 юли 2008 г.

от 17.00 часа

в ТР „СФУМАТО”

в рамките на тазгодишното издание на „Малък сезон” ще се състои премиерата на

първата (мъртвата) книга

на Михаил-Мария Фисто

Руслана Гретел

или

За многоточието на акта

Михаил-Мария Фисто

Текста представят

актрисите

СНЕЖИНА ПЕТРОВА

и

АЛБЕНА ГЕОРГИЕВА

Юрий Дачев, редактор:

„Трудно е да се каже какво представлява тази книга. Но съм сигурен, че най-глупавото нещо, което може да се направи, е да се говори за нея. Тя трябва да бъде прочетена и преживяна докрай. Всичко останало е безсмислено. Анализът й е невъзможен.”

Красимира Василева, театровед:

„Изключителна книга – този текст разтърсва с човещината си. Без притеснение може да се каже, че Михаил-Мария Фисто е един днешен Чехов. Но за мен най-впечатляващо е великолепният език на този текст. Едновременно груб и в същото време топъл. Мисля, че „Руслана Гретел или За многоточието на акта” е прекрасно явление в българската литература.”

Красимир Гетов, ИК Сиела:

„Много странна книга – от съдържанието до външния вид. Едновременно лична за автора си, но такава и за своя читател. Българският книжен пазар отдавна очаква този текст.”

Описването на тази книга няма никакъв смисъл, тя не търпи преразказ. Вътрешната цялост е изградена на принципа на фрагментарността. Десетки фрагменти, които са подредени в някаква последователност (която разбира се може да бъде и друга), като историята успява да се запази в целостта си и да остане непроменена – променено е само случването. „Руслана Гретел или за многоточието на акта” е текст, който търпи необятен брой модулации, което е път към една невъобразима хармония от непрекъснато преминаване от една тоналност на чувстване, към друга. Едно непрестанно амплитудно изменение във възприятията, което отвежда читателя до резонанс, след който би настъпил пълният катарзис. Тази книга е нашата обща трагедия, която е „подражание на действие, а не разказ, което чрез състрадание и страх, извършва очищение от такива страсти” (Аристотел).

Руслана Гретел е образ, чието създаване е продиктувано от обръщането: Обръщането на ролите, на мръсните чорапи, на почвата, обръщането на следващата страница от книгата. А колкото до акта – то той би могъл да бъде нотариален акт. Може да бъде и смъртен. Може да бъде и акт за раждане. Но преди всичко акт-ът е „отделна проява на човешката дейност”. Точно тази „отделна проява”, в стремежа си да се разкрие за читателя, го кара да я потърси в самия себе си. Интелектуална игра, в която дали ще четем книгата отпред назад, или отзад напред е без значение. Интелектуална игра, в която всеки вижда всеки през очите на другия. Интелектуална игра, в която участвайки, разбираме, че когато всички ние – мъртвите, се пробудим, никога не сме живели.

Цялата статия тук

Михаил-Мария Фисто

Дата на раждане:

19 януари 1983 година

Семейно положение:

безродителен (по стечение на обстоятелствата) и бездетен (поради липса към настоящия момент на желание);

Образование:

основно, средно - специално, висше - техническо;

Неформално образование:

Класически танц; теория и практика на психодрамата; управление на човешки ресурси; управление на материална база; фризьорство; анатомия на тялото; психология на поведението; завеждане на проектосметна документация; образ и цвят; счетоводна отчетност; история на костюма, камъка, изкуството; време и пространство; теория на еластичността и пластичността; „граматика на фантазията„; продуктова политика; театрална критика; изграждане на инфраструктурни връзки; разпространение на „Релееви вълни„; изчисления с ЕИМ; съществуващата законова и нормативна база; графичен дизайн; производство на кашкавал; поведение на масата, тялото, на отворените системи и механизми; консумация - сексуална, продуктова; обследване и изпитване на чувства и материя; журналистика и репортерство; сценография и организация на празно-то; театрална режисура и актьорски техники; изображение и сянка; осигуряване на безопасни условия на труд и хигиена; ремонт на контакти; консумация на кафе; бърсане на прозорци и пране;

Реализирани театрални проекти:

39 постановки, някой от по-важните са:

ü „Татул„ по романа на Георги Караславов

ü „Нирвана„ на Константин Илиев

ü „Ветрове в душата на дете„ по текстове на П. К. Яворов и кореспонденцията му с Мина Тодорова

ü „Една добра жена в една лоша зима„ на Пламен Дойнов

ü „Последната лента„ на Samuel Beckett

ü „Време разделно„ адаптация по едноименния роман на Антон Дончев

ü „Жени с минало„ на Димитър Димов

ü „Вампир„ адаптация по текстовете на Петко Тодоров – „Невяста Боряна“, Елин Пелин - „Гераците“, Йордан Йовков - „Албена“, Георги Караславов - „Татул“ и „Снаха“, Николай Хайтов - „Козият рог“, Иван Вазов - „Пейзаж“, Антон Страшимиров - „Вампир“ и „Хоро“

ü „Лизелота и месец май„ на Жолт Пожгай

Други реализации:

Самостоятелна изложба – „V.I.T.R.I.O.L.„, абстракции - органични материали, темпера, акварел

Член в сдружение „Light day„

Редактор: Юрий Дачев

Художник: Мария Койчева

SBN: 9789542802105

Издател: Сиела

Издадена: 2008

Размери: 14.50×21.00

Брой страници: 152

Корица: Мекa

Език: Български

Цена: 9.00 лв.

Никотинът е уникално вещество, заради това, че притежава клиничните ефекти на стимулантите и деперсантите в зависимост от часовете на деня. Сутрин никотинът има тонизиращо действие, докато през втората половина на деня действа като леко успокоително средство.[1]

(точка четвърта) Цигара-та

Руслан седеше спокойно сгушен между шестте страни на своето си кубче пространство. Раменете му се опираха в двете стени, а дупето му притискаше пода. Тъмнината на утрешният ден бавно се провираше през процепите на отсрещната плоскост. Не се чуваше нищо освен шуртенето на кръвта по кръвоносните му съдове. Очите му спокойно се блъскаха в стените и подскачаха насам-натам. Ръката на Руслан безтрепетно държеше една цигара. Огънчето просветваше ярко на всяко дръпване, а след това бавно замираше в унес. И така до следващото вдишване на никотиновата феерия, която сластно поглъщаше цялата стая.

Навън бе зима. Декември месец. Коледа. 2005 година. Сам. 25 декември. Зима. Да. Коледа. Лед. Сам. Малко преди 2006 година. Вътре. Руслан е сам.

През тази година му се бяха случили толкова много неща. Не. Не му се бяха случили, той сам си ги случи. Тази Коледа за него бе, Коледа за равносметка. Вярно е, че равносметките е редно да се правят на Нова година, но… Те колко неща не са редни.

Тази година Руслан разбра, че човек може да обича.

Тази година Руслан разбра, че чувстването му е присъщо.

Тази година Руслан разбра, че болката е само за онези, които не могат да усетят другото.

Тази година Руслан разбра, че не е щастлив да е това което е, и че на себе си сам не си стига.[2]

Тази година Руслан разбра, че слънцето изгрява не от изток, а от страната на сърцето.

Тази година Руслан разбра, че небето няма цвят – то е прозрачно, за да може да виждаме Оня – там горе.

Тази година Руслан разбра, че думичката „любов” не се пише с „ф”, като фалшива, а с „в” като велика.

Тази година Руслан разбра, че момичето, което заряза преди една година се е самоубило.

Тази година Руслан разбра, че да плачеш не е грях – грях е да не го правиш.

Тази година Руслан разбра, че летенето е реалност, но за него са необходими двама.

Тази година Руслан разбра, че не е различен, а просто заличен.

Тази година Руслан разбра, че любимото му безалкохолно е „Кока кола”.

Тази година Руслан разбра, че комплексите, насадени от детството му, могат и да не му пречат – зависи от него самия.

Тази година Руслан разбра, че ще стане герой на книга.

Тази година Руслан разбра, че няма пространство – има само „Нищо”, в което самите ние сме всичко останало.

Тази година Руслан разбра, че трептенето на пърхащите криле на пеперудите може да се докосне, важното е да го осъзнаеш.

Тази година Руслан разбра, че си е изкълчил крака.

Тази година Руслан разбра, че водата не може да измие каквото и да е – тя само отмива.

Тази година Руслан разбра, че докосването е най-великото нещо на света.

Тази година Руслан разбра, че желанието му е по-силно от това на когото и да е друг и неговото желание е „да бъде истинно” – каквото и да е.

Тази година Руслан разбра, че сезоните не се менят, менят се очите ни.

Тази година Руслан разбра, че когато не миеш чиниите редовно, те плесенясват.

Тази година Руслан разбра, че облаците са като хората – всеки от тях търси своя облак, за да могат заедно да родят своята светкавица.

Тази година Руслан разбра, че цигарите раждат най-красивите димни картини, които никой не би могъл да нарисува – нито с думи, нито с четка.

Тази година Руслан разбра, че преди частицата „че”, не винаги се пише запетайка.

Тази година Руслан разбра, че няма степени като красиво, по-красиво и най-красиво – има само чувство.

Тази година Руслан разбра, че полът е най-незначителната характеристика на човека.

Тази година Руслан разбра, че актът, какъвто и да е, винаги завършва с многоточие, за да може някой друг да го продължи.

Тази година Руслан разбра, че топлината не е физично явление, а усещане.

Тази година Руслан разбра, че не е на себе си, а на другите.

Тази година не е на себе си, а на другите. Не на себе си, а на другите. На другите, а не на себе си.

Поредното вдишване на цигарения дим. Никотиновите кълба бавно изпълниха устната му кухина, след което се запързаляха в удивителен танц по трахеята. От там право в алвиолните капани на белите дробове. Миг. И всичко се повтаря, но в обратен ред. Цигарата привършваше. Ръката на Руслан, бавно потреперваше от вибрациите на тялото му. Това беше последната цигара в живота му. Защо и за какво е без значение. Съществеността се състои в акта. С всяко вдишване и издишване на дима на последната цигара, Руслан се опитваше да се потопи в истинската магия на никотина. Защото… тази година бе разбрал, че единственият начин да успееш да преживееш „нещо”, а не просто да го преодолееш е да го изживееш в пълния смисъл на думата. Ръката на Руслан натисна остатъка от цигарата в стената на стъкления пепелник. Вече нямаше светлина в стаята. Имаше само дим. Главата бавно се отпусна назад и започна да се блъска в ъгъла на стаята.

- не искам да съм сам.

Тези думи прозвучаха тихо из устата на главата. Носът издиша никотиновите остатъци. Сърцето се сви за пореден път. Кръвта пое по познатите пътища. Лимфата продължаваше да гали стените на кръвоносните съдове. Епителната тъкан тръпнеше при всеки полъх на въздуха. Ръцете скубеха спокойно тишината. Подът придържаше тялото да не пропадне. Безцветното попиваше всичко. А наоколо танцуваха всякакви клетъчни структури – все пак беше Коледа.

Само в другия край на стаята едно малко звучно име не искаше да знае, че е Коледа, защото се чувстваше само.

Михаил-Мария Фисто

Господи, как може да съм толкова добър? Господи, та аз съм живият гений. О, Господи, велик съм. Как може? Изключителен съм. Няма по-добър от мен. Виновен ли съм?

Седеше и обсъждаше себе си. Изливаше цялото насъбрало се в ушите, очите и душата чувство от гениалността на способностите си. Като доказателство за неповторимостта, уникалното и божественото в него. А аз, свит в ъгъла, заедно с незабележимите си способност се опитвах да преглътна поредната доза горчиво – солено. Почти като сперма. Такива като мен нямат място до гениалността. Те са за музея – „Музея на безусловната капитулация”.

Господи, как може да съм толкова гениален? Една малка, почти инфантилна, мисъл изтича по тротоарните плочки, отвъд преградата на прозрачното на прозореца. Мисълта: Кой е той? Как мога да не знам! Та той е най-великият. Той е този, който всички определят като гений. Той е този, който боговете са люлеели докато е сънувал тъмния растеж на крехките си прешлени. Той е този, който ако не днес, то утре или в друг ден ще е част от Универсалното божествено – Каквото и да е то.

Там в ъгъла на стаята, пропадах бавно като повличах след себе си целия мой, смачкан, прогизнал от сълзливост, болка и фалш микрокосмос. Без-космос. Пропадах, за да се върна отново – прероден, пречистен, преобразен. За да се върна достоен за Него.

Не успях да се върна. Крилата бяха сбръчкани, разложени. Не можах да полетя. С всеки последващ цикъл – вдишване/издишване, ме напускаше живото. Бавно и старателно. Всеки миг бавно – Ти, О, Господи, защо? – изтръгваше всичко мое?

Заличете ме!

Кой е той?

Той е

Всичко онова, което аз никога няма да посмея да бъда и не защото не искам, а защото обичам.

Там в ъгъла, бях се напикал от страх – страх, че утре няма да ме има. Извинявай. Няма да се повтори – просто, защото съм в стая. Стая без врати и прозорци.

Пусна ли буца пръст?