Михаил-Мария Фисто
Господи, как може да съм толкова добър? Господи, та аз съм живият гений. О, Господи, велик съм. Как може? Изключителен съм. Няма по-добър от мен. Виновен ли съм?
Седеше и обсъждаше себе си. Изливаше цялото насъбрало се в ушите, очите и душата чувство от гениалността на способностите си. Като доказателство за неповторимостта, уникалното и божественото в него. А аз, свит в ъгъла, заедно с незабележимите си способност се опитвах да преглътна поредната доза горчиво – солено. Почти като сперма. Такива като мен нямат място до гениалността. Те са за музея – „Музея на безусловната капитулация”.
Господи, как може да съм толкова гениален? Една малка, почти инфантилна, мисъл изтича по тротоарните плочки, отвъд преградата на прозрачното на прозореца. Мисълта: Кой е той? Как мога да не знам! Та той е най-великият. Той е този, който всички определят като гений. Той е този, който боговете са люлеели докато е сънувал тъмния растеж на крехките си прешлени. Той е този, който ако не днес, то утре или в друг ден ще е част от Универсалното божествено – Каквото и да е то.
Там в ъгъла на стаята, пропадах бавно като повличах след себе си целия мой, смачкан, прогизнал от сълзливост, болка и фалш микрокосмос. Без-космос. Пропадах, за да се върна отново – прероден, пречистен, преобразен. За да се върна достоен за Него.
Не успях да се върна. Крилата бяха сбръчкани, разложени. Не можах да полетя. С всеки последващ цикъл – вдишване/издишване, ме напускаше живото. Бавно и старателно. Всеки миг бавно – Ти, О, Господи, защо? – изтръгваше всичко мое?
Заличете ме!
Кой е той?
Той е
Всичко онова, което аз никога няма да посмея да бъда и не защото не искам, а защото обичам.
Там в ъгъла, бях се напикал от страх – страх, че утре няма да ме има. Извинявай. Няма да се повтори – просто, защото съм в стая. Стая без врати и прозорци.
Пусна ли буца пръст?
